Приятели
- Майки Срещу Дрогата
- Вестник ВЯРА
Пътеводител за Родители
Изтеглете безплатен наръчник за родители и учители
PDF Файл - 2.5 MB
Пътят и Истината и Животът
Свети Седмочисленици
Явили се непобедими в постничеството, козните на невидимите врагове с Божествена сила сте победили. И, като научихте множеството непросветени българи на православната вяра, получихте венци. Молете се за нас на Христа, Седмочисленици, да даде опрощение на прегрешенията ни.
Кратко животоописание
Св. Седмочисленици - славянските просветители, светите братя Кирил и Методий и техните ученици: Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. Изгонени от Моравия, намерили прием в България.
Проявили монашески подвизи и насаждали вяра и религиозна просвета сред народа през IX век. На тоя ден е починал първият от тях - св. Климент (916 г.).
Цар Борис налага азбуката
Цар Борис се среща тайно с учениците на Кирил и Методий много преди 886 година. Буквите на траките и готите не се утвърждават, зад тях не застава държава
В деня на свети Кирил и Методий се пише, разбира се, за тяхното велико дело. То наистина е велико и тогава, в IХ век, и днес. Създаването на азбука на говоримия език на славяните, заемащи както тогава, така и днес половината от територията и населението на Европа, вкарва въпросните славянски народи и територии в най-висшето звено на спиралата на цивилизациите. Но прославата на двамата братя от Солун по наш стар, български обичай води до пълно затъмнение на други личности, благодарение на чиито усилия азбуката е успяла да се наложи - отначало в България, после в цяла Източна Европа (Сърбия, Румъния, Украйна, Русия, Молдова, Беларус, Черна гора, Македония).
Кои са тези личности, благодарение на които азбуката ни се утвърждава?
На първо място българският държавник цар Борис I (852-889 г.). Публична тайна е, че една писменост може да се утвърди само ако зад нея застане с цялата си политическа воля и финансова мощ една държава. Кой знае, че още две писмености са създадени в българските земи (на траките от Св. Никита Ремесиански и на готите от Вулфила), но не са се утвърдили поради това, че зад тях не застава държава. Писмеността в тази епоха е свързана главно с църквата. А за да заработят църквите в средновековна България на роден език, са необходими около 200 000 богослужебни книги. Книгите в тази епоха се правят от пергамент (специално обработени агнешки кожи). За 200 000 книги са необходими 20 000 000 агнешки кожи. Освен това за 10 000-те църкви (най-вероятно са повече) са необходими 10 000 обучени на новата писменост свещеници. Могат ли Кирил и Методий или учениците им Климент и Наум да платят 20 милиона агнешки кожи и да обучат 10 000 свещеници. Естествено не - разходи и организационни усилия в такива мащаби може да предприеме само държава, ръководена от държавник със съответната политическа воля. Цар Борис I е застанал зад това дело с цялата мощ на Българската държава. И, изглежда, много по-рано от 886 г., когато приема и дава на Климент и Наум съответните правомощия, пари и хора, за да извършат великото дело на разпространението на писмеността по цялата българска земя. Контактът, изглежда, е станал при мисията на двамата братя в днешните македонски земи и е бил личен. Брегалнишката легенда дори твърди, че това е станало в град Равен (днес развалини край Щип) и там е договорено създаването на старобългарската азбука.
А по въпроса защо Кирил и Методий не са продължили мисията си в България отговорът е прост. Азбуката не е имала канонично признание от тогавашните авторитети по въпроса - Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма. Задача на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното й признание, но това е могло да стане само ако останат византийски държавни и църковни служители. Останали в България, и те, и Борис I, и азбуката несъмнено щяха да бъдат обявени за еретически.
Упоменаване на св. Климент Охридски в евангелски месецослов
Следващите позабравени са Климент и Наум. Да не се заблуждаваме. Делото на Кирил и Методий във Великоморавия рухва окончателно и без остатък в 886 г. То никога нямаше да се възроди и щеше да остане един екзотичен исторически щрих като делото на Никита Ремесиански и Вулфила, ако Климент и Наум не бяха се добрали до България. И ако освен талантливи духовници не бяха и супермениджъри. За да подготвиш десетина хиляди свещеници и да препишеш 200 000 книги, настина се изисква огромен организационен талант. Иначе волята, парите и усилията на Българската държава щяха да отидат нахалост. Нима и днес поради липсата на организаторски способности не се прахосват без видим резултат милиони левове от държавни, а и от частни мениджъри. Знаехме как го е направил Климент в Охридския книжовен център. Дейността на Наум между 886-893 г. в Плиска оставаше в сянка. Днес благодарение на българските археолози, открили книжовните средища в Голямата базилика в Плиска, Черноглавци Равна, Варна, Мурфатлар, знаем, че мащабите на дейността му са същите като на Климент. В тези средища се правят книги, подготвят се свещеници, като завършилите курса веднага сядат на преписват нови книги и т. н. А технитари (занаятчии - б. а.) под ръководството на областния управител (в Охрид той се казва Домета, а в Плиска вероятно под прекия контрол на цар Борис I) обработват милиони агнешки кожи, за да има листи за книгите.
Е, не бива да забравяме и Цар Симеон Велики, който продължава в тази област делото на баща си. Можеше и да откаже като новия великоморавски княз и да върне гръцкия език - и без това претендира за трона на византийския Василевс. И на цар Петър (927-942), осигурил 42 мирни години, за да се затвърди докрай делото.
На всички тях вечна им памет и вечна признателност.
Климент и Наум са синове на наши боили
Появата на Климент и Наум в България обикновено се представя като щастлива случайност. Според житието им след арестуването на близо двестате Кирило-Методиеви ученици (те са продадени в робство) във Великоморавия от немците само те и Ангеларий били извадени от затвора, доведени до Дунав (тогава граница с България) срещу Белград (тогава български областен град) и изоставени. Те се прехвърлили в България със сал, а областният управител ги изпратил в Плиска при Борис I. Той се зарадвал (оставя се впечатлението, че за първи път ги вижда) и след няколко месеца почивка изпраща двамата с парични суми (равняващи се днес на десетки милиони левове) и подчинени на тях (обикновените монаси) областни управители да строят манастири - школи и скриптории (места за писане на книги).
Това не е нормално дори за средните векове. Такова доверие не се оказва на до вчера непознати хора. Но въпреки това в науката преобладаващото мнение за народността на Климент и Наум е, че са славяни от Византия, гърци, добре научили славянски език, или великоморавци. За т. нар. македонци Климент и Наум, разбира се, са македонци.
Всъщност спорът е излишен. В житието на Климент и Наум се казва, че те са от Мизия и са синове на благородни родители. Иначе казано, те са от български аристократичен произход, т. е. синове на боили. От определена възраст те са част от гвардията на кана и от този корпус млади благородници (наричани "хранени хора") са хората, изпълняващи важни държавни мисии. В този смисъл появата на Климент, Наум и Ангеларий в кръга на учениците във Великоморавия едва ли е случайно. Те са били изпратени там от Борис I, за да изучат добре новата азбука - българският цар добре е разбирал, че Кирил и Методий могат и да бъдат елиминирани от враговете си, както и става. Странното освобождаване от затвора, довеждането им до българската граница (когато другите 200 ученици са продадени в робство) също намира своето логично обяснение - те са освободени като поданици на българската държава навярно по лично искане на цар Борис I пред немския крал - негов съюзник по това време.
Огромното доверие нелогично за доскоро непознати хора също отива на мястото си, ако Климент и Наум са хора на Борис I, членове на управляващата страната аристократична класа.
Че Климент и Наум наистина са български благородници, си личи от факта, че през 916 г. вече болния и изнемощял епископ Климент подава оставката си не на прекия си началник (архиепископа на България), а на цар Симеон Велики. Това е в съгласие не с църковния закон (архиепископството е до смърт на титуляра), а съгласно кодекса на честта на българската служебна аристокрация, подчинена само и единствено на царя.